Виновна

- НЕЕЕ! Моля те, събуди се! Не си отивай! - крещях през сълзи. - Не ме оставяй! Събуди се!
Лежах върсу студеното му тяло, положила глава на гърдите му, чакайки да чуя туптежа на сърцето му. Но напразно. Беше си отишъл... И то по моя вина. Думите от писмото, което лежеше на пода, избликнаха в съзнанието ми.
"Аз нямах никакво значение. За теб бях само като вещ, която използваше когато ти скимне!"
Още повече сълзи бликнаха от очите ми. Знаех, че съм виновна. Но какво от това?
Отново го погледнах. На студеното му лице бе запечатан последният му образ. Последната надежда. Погледът му - дълбок като морето и празен като някоя бездънна яма, бе втренчен в мен и ме укоряваше. Напомняше ми, че аз нося отговорност за случилото се.
Обърнах се на другата страна, за да не виждам очите му и съзрях масата.. Съзрях белия прах..
В този миг се строполих на пода и заплаках още повече. През сълзи видях джобния му нож да лежи на земята. Пресегнах се и го взех. Едва-едва се върнах до него и се облегнах на стената.
Острието проблесна на меката лунна светлина.
- Обичам те! - прошенах.
Затворих очи и без да се замислям, прекарах ножа през лявата си китка.
Усетих болка, но тя не бе достатъчна. Преместих ножа с другата си ръка и със сетни сили, с изтръпнали пръстипреразях и другата си китка.
Строполих се върху него и усетих как душата ми отива нанякъде. Някъде, където щях да го догоня, да го хвана и да го запазя, за да не го загубя отново.

The End