Маргаритки

Спомените ми се губят из дебрите на миналото. Не мога да си спомня нищо.
Не. Това е сън.
Да. Аз съм си аз. Лежа на тревата и гледам веселите облачета.
- Защо маргаритките са бели? - запита сестричката ми, която седеше недалеч от мен и късаше цветя.
- Защото не се червени. - отвърнах сънено.
- А би трябвало.
- Какво би трябвало? - попитах и седнах на тревата.
- Би трябвало маркаритките да са червени.
- И защо така?
- Ти знаеш ли, защо човек къса листенцата на бялата маргаритка, за да разбере дали е обичан?
- Ами...
- Да, точно така. И аз не знам. Но си мисля, че това нямаше да е толкова странно, ако маргаритките бяха червени.
- И все пак не мога да те разбера..
- О, драга, толкова е просто! Маргаритките трябва да са червени, защото любовта е червена. :)
- Нима любовта има цвят?
- Да, има. Червен.
Замълчах и се замислих.
- Не си ли съгласна? - запита ме сестра ми.
- Не. Не знам. - казах и замълчах. - Но нека не говорим за любов сега. Защо не си направиш един венец от маргаритки?
- Защото са бели, а аз искам да са червени!
Не ми оставаше друго, осве да се засмея.
- Добре тогава! - отвърнах с усмивка. - Хайде да тръгваме, маргатитке моя! :*

The End