Към хоризонта

На върха на света съм, а се чувствам сякаш съм на дъното на океана, в мрак и тишина, подтонове вода и не мога да помръдна.

***

Но, да. Аз наистина съм на върха на света. Виждам всичко, покрито в бяла пелена, безмълвно и спокойно.
- Имаш ли достатъчно кислород?
- Да. Не се безпокой.
- Добре. Ориентирай се към приключване. Видя Еверест, но е време да се връщаме обратно.
Вместо с отговор, го дарявам с усмивка, която не съм сигурна, че той вижда през необичайно тихата виелица.
- Ти тръгвай и подсигури въжетата - казвам му накрая, - а аз ще остана още малко. Надали ще се върна отново тук.
Или ще се върна.

***

Не виждам нищо, независимо, че навсякъде около мен има чистобял сняг. Тъмно е и не мога да помръдна, а единственото, което чувствам е тежестта на снежното одеало над мен.
Преди секунди бях на върха на света.
Сега съм на дъното му и в агония и болка чакам онзи миг, когато душата ми ще се раздели с тялото ми и ще отиде отвъд хоризонта.

The End